Полезно - СТРАНИЦА 16

„Щé ми се просто да проумеят, че просто не ме свърта на едно място.” Едно дете чистосърдечно обяснява пред онлайн платформата The Mighty какво е чувството да имаш Синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието (СДВХ). Неврологичната особеност, характеризираща се с прекомерна двигателна активност, дава освен неспирно и безцелно движение също импулсивност, прекалена приказливост без търпение за отговор, склонност към екстремни игри в опасни територии, както и неспособност да остане на място, независимо от средата, в която се намира.

Ограничаването на симптомите явно е от основно значение за окръжаващата среда на тези малчугани. Освен това, според детски психолози, невролози и психотерапевти, диагностицираните хиперактивни деца без лечение прекарват значително по-тежка форма на израстване, въпреки че същите са на мнение, че симптомите отшумяват за кратко в юношеските години.

Проблемната социална реализация е често последствие от този тип нарушение, както потиснатото настроение и депресивните състояния, тревожни разстройства, затруднения в обучението, склонност към злоупотреба с тежки субстанции и др.. Вродените особености (леки нарушения) в двигателната координация са други съпътстващи симптоми. Все пак, такова дете съвсем не е задължително да получи етикет “проблемно поведение“. Какви са познатите алтернативи за регулиране на симптомите?

Овладяване на симптоматиката

Към откриване на диагнозата подтикват ясно изразените симптоми. Прекаленият им израз се отразява зле на адаптацията в детска градина, приятелска среда или училище. Обикновено едва след негативна обратна връзка, получена от детето им или под влияние на преподавателски съвет, родителите започват да се интересуват от произходът на тези особености в поведението.

Преодоляването на хиперкинетично разстройство не е постижима цел, тъй като то е свързано с вродени изменения в някои мозъчни дялове. За адаптирането на симптомите в социално приемливи “рамки“ обаче са редица терапевтични практики, обучителни семинари и тренинги, целящи максимално оптимизиране на общуването, учебните резултати (при проблем със запаметяване на информация, обработка на графични и езикови данни, изговаряне на думи) и намаляване на импулсивността и тревожността. Обикновено това се осъществява комбинирано със специална група медикаменти, които въздействат върху различните импулси, генерирани от мозъкът на дете със СДВХ.

Психостимуланти като опит за корекция на мозъчната структура

Освен особеностите в префронталният и моторният кортекс, изследване с ядрено-магнитен резонанс открива такива и в секрецията на допамин при пациенти с медицински потвърден Синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието. Високата концентрация на допаминови транспортери в определени участъци и понижената такава в други мозъчни дялове, както и количеството на произвежданият хормон е част от причината за прекалената двигателна активност, неспокойствие, импулсивност, както и затруднената концентрация.

За непрекъснатото и неконтролирано движение е установено и влиянието на различната структура на йонните канали при парасимпатиковата нервна система (hypokalemic sensory overstimulation). Това са само органичните проявления, без често срещаните последствия на понижена самооценка, настроение и дори депресия, които съпровождат хиперактивният синдром.

Медиците забелязват успех в повлияването честотата на симпатиковите импулси с помощта на психостимуланти от групата на амфетамините. Тези медикаменти повишават мозъчната активност и тази на централната нервна система, но същевременно действат като коректор спрямо производството на допамин. Тяхна роля е блокирането на допаминови и норепинефринови транспортери в определени дялове от мозъка. Това повишава количеството на хормоните там и води до регулиране на двигателната активност.

Препарати със съдържание на dexamfetamine и methylphenidate (Ritalin, Concerta XL, Medikinet) се предписват перорално в определена доза, въпреки че пазарът вече предлага и по-съвременни средства като пластир, напоен с веществото, който се прикрепя към бедрото. Често медиците добавят в допълнение и антихипертензивни медикаменти, отново с цел потискане на невронната свръхстимулация, а понякога и антидепресанти – те оказват влияние върху пониженото настроение, което е чест придружител на това заболяване.

Хомеопатия и холистично лечение

Медикаментозната терапия е ефективна и почти задължителна, но предимно при деца над 6 год. възраст, и то при уверение, че не съществува риск от развитие на сърдечно-съдово заболяване. Лекарствата наистина благоприятстват симптомите и подобряват пропуските в работоспособността (концентрация, запаметяване, планиране), но и са фактор за много странични симптоми. Освен това, предозирането може да доведе до зависимост.

Чуждестранни медици подчертават значението на хомеопатичните натурални препарати като начин за естествено и трайно възстановяване на баланса в мозъчните структури. Освен това, билковите екстракции са мощно средство за мускулна релаксация и ограничаване на прекалено активните невронни импулси.

В този смисъл, холистичното лечение е ефективна алтернатива на конвенционалното лечение. То повлиява симптомите в дългосрочен план, като протича в пълна синхронизация с естествените органични биоритми. Био- и неврофийдбек процедурите, съчетани с поведенческа терапия показват видим ефект след кратък период. Странични ефекти няма, нито натрупва токсични вещества от медикаменти или предизвикване на зависимост, така че възможността заслужава вниманието.

Повечето медицински статии, свързани с особеностите при  синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, са придружени от живописни снимки на превъзбудени и крещящи деца, бягащи и скачащи из определено пространство. Ако реалността изглеждаше по същият начин, диагностиката щеше да е възможна само с един поглед или кратък разговор, и необходимостта от внимателно квалифицирано изследване в продължение на месеци, нямаше да съществува.

Все още, кръвен или микробиологичен тест няма. Електроенцефалографското изследване (ЕЕГ) отрича физиологична патология и потвърждава различна структура на мозъчните дялове. Всъщност, в много от случаите отклонението първоначално е “невидимо”. Наблюдателите срещат единствено потиснато настроение, тъга и незадоволителни резултати в училище.

Едва при решение за задълбочаване около настроението става ясно, че то е естествена реакция на социалната дезадаптация. Проучването произходът на психологическата бариера, причиняваща затруднено общуване разкрива, че той всъщност е органичен, а именно – невропсихологически.

Повече от 6 симптома за 6 месеца

Прекалената двигателна активност е интересна за околните, само когато е видимо неадекватна със социалната ситуация, когато пречи на колективно занимание или на спокойствието в дадена учебна/работна група. Това определя и първото условие за диагностика на такъв тип отклонение – еднакво проявена симптоматика във всякаква среда, а не само у дома, както и в няколко учебни предмета, а не в един конкретен.

Хиперкинетичното поведение и дефицитът на внимание са две отделни  разновидности, обединени в един синдром, тъй като проявлението им в чист вид е рядкост. Все пак, един от двата подтипа често се среща като преобладаващ. Именно различният интензитет на симптомите и смесването им понякога причиняват риск от двусмислици, които се изясняват чрез професионална диагностика. Критериите са определени от DSM-5 (Диагностичен и статистически справочник на менталните нарушения) и МКБ-10 (Международна класификация на болестите).

Критерият за оценка изисква проявление на повече от 6 симптоми от всеки подтип, представени системно в поне две социални среди, изявявани системно за поне 6 месеца. Те се зачитат единствено когато не са проявление на друго физиологично и умствено увреждане. Фактор, на който трябва да се обърне внимание, е обективността на оценителят.

Обикновено, наблюдаващият е родител или преподавател в началните класове. Безсмислено е подчертаването, че симпатиите/антипатиите към ученик са напълно излишни и по-скоро осъдителни при диагностика на този тип отклонение. Затова и професионалните оценяващи тестове сравняват мнение на родител, няколко учителя и личностна оценка.

Необходима е максимална обективност, за откриване първопричината за лошите резултати в учебният процес. И да, съвсем не е невъзможно те да бъдат следствие от лична неприязън или друг психологически проблем на детето. Ето защо е толкова важно проследяването на изразът им в няколко социални ситуации.

Диагностични въпросници

Анкетните карти изпълняват изключително отговорна задача, което определя и изключително сложната им структура. Не би било адекватно да се сравняват отделните въпросници, но те имат устойчива характеристика – няколко скали за оценка на различни аспекти от личността  и поведение в социална среда.

Психологичните центрове разчитат предимно на емпиричната оценка на Акенбах за смущения в разстройството (ASEBA), Въпросникът на Конърс, както и Скала на интелигентност на Уеслер (WISC–IV). Рейтинг скалата на Конърс обхваща проявленията и на двата поведенчески модела, като разполага с отделен тест за отношения с връстниците и с родителите, степента на агресия и проблеми с планирането, и представя най-цялостен и реален психо-социален портрет.

WISC-IV е насочена към способностите за обработка, разбиране, възпроизвеждане и запомняне на информация. Дефицитът в тези умения  невинаги е част от проблематиката на хиперкинетичното разстройство, но пък тестът е добра проверка за дислексия и други нарушения на визуалните възприятия.

Синдромът на хиперактивност с дефицит на вниманието (СДВХ) е вече достатъчно популярен комплекс от симптоми, за да има съмнение за пресилена демонстрация на неспокойност, раздразнение, прекалено активна двигателна моторика и чувствителност към всеки външен дразнител (светлина, шум, температура, някои тъкани). Определено като неврологична особеност, сравнително лесно за разпознаване при деца от 3 до 5 години, то често започва проявленията си много по-рано.

Въпреки, че липсва медицинско свидетелство за хиперактивно бебе, хиперкинетичността и импулсивността напомнят за себе си още в крехката няколкомесечна възраст. Принципно, психомоторното отклонение поставя началната си фаза скоро след раждане, и то напълно различимо и видимо.

Проявлението е съвсем естествено, понеже този тип поведение е закодирано в структурата на мозъка. То е последствие от по-ниска плътност, намалено оросяване и съответно различно функциониране на префронталният асоциативен дял, разположен пред премоторната зона. Понижената секреция на допамин в подкоровите ядра (базални ганглии) пък отговаря за неспособността за овладяване на моторните функции. Кои симптоми обаче са достойни за засилено родителско внимание, понеже застрашават здравето на малките хора?

Хиперкинетичното бебе и рисковите симптоми

Бебешките реакции, сочени като отклонение от нормата, неслучайно са предизвикали вниманието на медиците. Част от тях крият риск за физическата безопасност на крехките кърмачета, които ги използват, тъй като все още не са способни на словесен изказ.

Както признаците на хиперактивно поведение в предучилищна възраст, при няколкомесечните бебета те също са цял комплекс от сигнали, а не единични случайни признаци. Родителите на бебета с подобно поведение със сигурност са били разтревожени от проявата и интензивността им нееднократно.

Най-отличителният белег на хиперактивност – повишената моторна активност, проявявана след 4-месечна възраст, всъщност е и най-безопасният сред всички. Кърмачето шава неспокойно с ръце и крака, необичайно активно е в сравнение с повечето си връстници, иска да види и пипне всичко. Мускулчетата са напрегнати и детето изглежда неуморно.

Любознателен малък човек или хиперкинетични симптоми наблюдавате? Не можете да определите със сигурност, но приблизителен отговор е възможен при присъствие на още няколко симптоми, чиято интензивност може да навреди на бебето.

Неспокоен сън и обилно повръщане след хранене

Свръхактивната двигателната моторика не може да бъде самостоятелно отклонение. Тя или е временно явление, или ако е постоянна, винаги е придружена с обща превъзбуда, кратък и неспокоен сън с често събуждане. Малко спящото бебе е логично да бъде и неестествено активно. Това състояние често се нуждае от контрол, предвид фактът, че то тепърва се учи да седи, на обръщане и изправяне – прекалената активност крие риск от удар и падане.

Обилното връщане на храна е малко известен признак на СДВХ. Кърмачетата често повръщат след хранене, което е признак на естественият органичен гастроезофагиален рефлукс. Той често се проявява и само чрез силно раздразнение, когато бебето не повръща, но изпитва неприятно усещане от стомашни киселини.

Голямото количество стомашна течност и храна обаче са и характерен признак на смущения в нервната система. Тази реакция е забелязана при голям процент бебета, които в по-късна възраст са диагностицирани със синдром на хиперактивност. Дори еднократната им поява изисква постоянен родителски контрол и правилен подход – задължителното спане по гръб е опасно при такива симптоми. Рискът от задавяне трябва да се предвиди и ограничи, тъй като повръщането понякога се случва не веднага, а няколко часа след хранене.

Плачът – бебешката “реч“, изключително интензивна при хиперактивност

Всеки човек знае, че бебешкият плач означава неудоволствие, страх, физическа болка, глад, студ, умора и още няколко важни усещания. Виждате колко затруднени са малките хора, които изказват всичките си нужди единствено по този безсловесен начин! Затова той трябва да бъде разбран правилно. Най-важната му особеност на плачът е, че той винаги е краен сигнал, предшестван от поредица насоки от страна на бебето, на които не е обърнато достатъчно внимание.

Интензивният и продължителен рев, придружен с поредица от посочените в предходната фаза симптоми, може да наведе към вродена хиперкинетичност и импулсивност. Важното в случаят е, че той се нуждае от подходящо контролиране и овладяване  – постоянният плач е почти толкова вреден за малките същества, колкото физическа травма или болест.

Хиперкинетични импулси, неподвластни на външни стимули

Стремейки се да подпомогнат развитието на въображението и интелектът у детето си, родителите могат да прекалят със стимулирането на сетивата му. Те все още са свръхчувствителни, така че “пренасищането“ с цветове, звуци и впечатления се случва често. Бебетата го изразяват осезаемо точно чрез нервност, раздразнение и плач, затова разглеждането на книжки с картинки, гледане на филмчета или разходките трябва да се редуват с покой.

Свръхстимулацията обаче в никакъв случай не е идентична с хиперактивен синдром. Невъзможно е и той да бъде причинен от нея. Симптомите при двете състояния обаче имат известни прилики. Какво ги отличава? Дори не толкова интензивността им, а причинно-следствената връзка.

Ако малките хора реагират при включване на осветление, чувствителни са към ярки светлини, дрешките и чорапчетата им видимо ги дразнят и те постоянно се опитват да ги свалят, съмнението е налице. В случай че предоставянето на удобства не прекратява изблиците на плач, и дори допирът до спалното бельо е неприятен за кожата, то основателно се засилва. Необходимо е изследване на внимание всички условия, преди да се обърне поглед към тази неврологична особеност.

За синдрома, наречен хиперактивност при деца се говори все по-често в последните години. Дали това е ново психическо разстройство у подрастващите, или е с голяма давност, но просто днес му се обръща повече внимание? Психолози, родители и учители се вълнуват повече от начините за справяне със състоянието, отколкото от неговия генезис.

Нормално е децата понякога да забравят да подготвят домашните си, да се замечтаят в час, без да разсъждават и да стават безпричинно нервни по време на вечеря, особено когато са уморени. Проблемът се крие в това, че невниманието, имулсивността и изблиците на ярост са също признак на хиперактивен синдром с дефицит на вниманието.

Синдромът е често срещан у децата в началните училища, проявяващ се с проблематично поведение у дома и най-вече в училище. Състоянието влияе сериозно на способността на засегнатото дете да се учи и разбира със своите връстници, което е вече сериозен проблем. Първата стъпка за справяне с проблема, като се осигури адекватна помощ, е всеки родител да се научи да разпознавате признаците и симптомите на това поведенческо разстройство.

Какво е нужно да се знае?

Всеки от нас познава поне едно дете, което не може да си намери място, изпитва трудност да слуша и следва указания, независимо колко ясно са дадени. Някои малчугани имат навика да прекъсват разговори и да правят неуместни коментари в неподходящи ситуации. Никой не харесва подобно поведение, затова децата, които се държат по този начин биват наричани невъзпитани и проблемни.

В болшинството случаи се касае наистина за липса на възпитание и проблемна семейна среда, но понякога става въпрос за класически симптом на хиперактивност при деца с поведенческо разстройство. Как да отличим патологията от нормалното детско поведение? Точно тук се крие проблемът, защото дори педиатрите не са подготвени да поставят точна диагноза, а какво остава за самите родители. Дефиниция на поведението може да даде единствено квалифициран детски психолог.

Кои знаци трябва да ви алармират за наличие на проблем?

Детската хиперактивност е неврологично заболяване, дължащо се често на специфични биохимични процеси в мозъка. С правилно изготвена терапия, състоянието би могло да бъде овладяно, но за целта е необходимо да се постави точна диагноза. След като диагноза може да изготви единствено квалифициран специалист, до неговата помощ ще се стигне единствено ако родителите са убедени, че детето им страда от синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност.

Следователно, семействата на децата с проблемно поведение трябва да се запознаят с ключовите симптоми на разстройството. На първо място е нужно да се знае, че дефицитът на внимание и хиперактивност рядко се появява у вече пораснали деца. Обикновено проблемът е вроден и е бил налице от самото начало, но родителите са го отдавали на обикновена детска енергичност и палавост.

Когато нервните изблици, неспособността да се концентрира вниманието и физическата свръхактивност се проявяват рядко и под въздействие на конкретен дразнител, не може да се говори за държание, отклоняващо се от нормата. Не е истина, че хиперактивните деца не могат никога да стоят мирно. Правят го единствено, когато дадено занимание им е наистина приятно и интересно, което допълнително затруднява дефинирането на състоянието.

Съветваме дори при дребни колебания да се потърси съвет от специалист, тъй като дефицитът на внимание с хиперактивност не се „израства” и няма да изчезне с времето. Оставен без лечение, синдромът ще окаже негативно въздействие върху кариерното развитие и социалния живот на индивида, а никой родител не би искал подобно нещо за детето си.

Детската церебрална парализа е тежко патологично състояние с все още много неизвестни. Засегнати са 3 до 4 индивида на всеки 1000 души от общата популация на Земята, поради което е напълно логично да се работи усилено в посока намиране на адекватно ДЦП лечение. За жалост, към момента ефективна програма за пълно възстановяване все още липсва, но лекари, учени и терапевти продължават да работят в тази посока.

Какво представлява?

Детската церебрална парализа се дефинира като двигателно увреждане, ограничаващо физическото и умствено развитие на пациента. Дължи се на непрогресивни смущения по време на мозъчното развитие у фетуси и кърмачета. Моторните нарушения при ДЦП често са съпътствани от нарушена когнитивна функция, смущения в комуникацията и сензорното възприятие, поведенчески аномалии, припадъци или комбинация от тези признаци.

Честотата, разпространението и най-честите причини за ДЦП варират в течение на времето, поради промените в пренаталната и педиатричната грижа през годините. Медицинската практика за справяне с проблема у деца и възрастни включва участието на лекари от първостепенно значение – специалисти по неврология, ортопедия и рехабилитационна медицина.

Лекарите трябва да работят съвместно с рехабилитатори, педагози, медицински сестри, социални работници и учители. Фокусът на рехабилитационното лечение на ДЦП наскоро бе изместен към неврологичната рехабилитация в отговор на нарастващите доказателства за невропластичност на заболяването.

Този подход има за цел да подобри мозъчното развитие и функция, съобразно вродения капацитет на мозъка да се променя и адаптира през целия живот на пациента. Тъй като продължителността на живота на хората с церебрална пареза вече се доближава до тази на общото население, трябва да се разработят терапии за лечение, отговарящи на нуждите на възрастните хора с увреждания.

Какви са възможностите на съвременната медицина?

Поради факта, че липсва напълно адекватно ДЦП лечение, в момента можем да говорим единствено за поддържаща терапия. Терапевтичните методи използвани днес, все пак оказват благоприятно въздействие върху състоянието на пациентите. Терапията е особено необходима при малките деца, защото може да подобри значително качеството им на живот и направи възможно участието им в различни житейски ситуации.

За да помогнем на родителите, които току-що са се сблъскали с ужасната диагноза да разберат какво представлява заболяването, ще посочим някои ключови факти:

• Церебралната парализа е нарушение на моториката, вторична от анормалния мускулен тонус, като спастичността е най-често проявяващата се аномалия;
• В болшинството случаи увреждането не се дължи на асфикция по време на раждане;
• Най-надеждният метод за диагностициране е чрез неврологични изследвания и оценка на общата подвижност;
• Управлението на спастиката включва физиотерапия, ортези, ботулин-токсинови инжекции, перорални лекарства и хирургия (ортопедична и неврохирургия);
• Съпътстващи болестта сиптоми са: сензорни и когнитивни смущения; проблеми в комуникацията и поведението, и епилепсия. На тях трябва да се обърне сериозно внимание, тъй като често са по-фатални за физическата функционалност на индивида, отколкото проблемите на моториката.

В заключение трябва да отбележим отново, че ДЦП е хронично състояние неподлежащо на лечение, при което болката е основен проблем и фактор, определящ качеството на живот, особено при малките пациенти. Терапевтичният модел, който ще се следва, определя дали дадено дете ще изостане драстично в своето умствено и физиологично развитие или ще успее да се доближи до това на своите връстници.

Синдромът на хиперактивност с дефицит на внимание (СДВХ) вече e достатъчно популярен, за да предизвика лека тревожност у всеки родител. Той/тя непрекъснато е в движение, постоянно говори, прекъсва останалите и няма търпение да изчака отговорът при разговор, не иска да си играе спокойно за по-дълъг период, не се подчинява на указания и молби, винаги изглежда неспокоен…

Дали детето не проявява признаци на хиперкинетично разстройство? Знаете ли, че съществуват няколко наглед незначителни особености в поведението, които обаче са много важна част от диагностициращите вродената хиперактивност симптоми. Разбира се, на първо място остава социалната среда, която започва се оформя към 2,5 – 3 год. възраст.

Изчакайте третата годинка!

Родителите много често е сблъскват с този съвет след консултация със специалист или дори при запитване в обикновен здравен форум. Наистина, диагностиката на такова поведенческо отклонение не е никак елементарен процес. Тя не може да се извърши на база родителски наблюдения. Истина е също, че именно в домашна среда се зараждат първите съмнения за наличие на такъв дефицит и то най-вече преди 3 годинки. Определянето на хиперактивност или особено дефицит на вниманието в тази възраст обаче затруднява дори и специалистите-невролози.

На тригодишна възраст детето обикновено започва по-активна комуникация и взаимодействие с околните. Социалната среда бързо става основен критерий за разпознаване на този тип поведение. Хиперактивните деца не могат да се адаптират в социална среда, тъй като не откриват приятели със сходен темперамент – те нямат достатъчно търпение да общуват пълноценно с другите и не спазват правилата на игрите, често са груби и избухливи.

Важните и подценявани симптоми преди третата годинка

Открити са няколко характерни симптоми, които са сравнително точен индикатор за възможна проява на хиперактивно поведение в бъдеще, ако са придружени с типичната свръхподвижност, нервност, неспособност за самоконтрол и бърборене. Разбира се, те нямат никаква стойност, докато не се потвърдят от специалист невролог, но често са наблюдавани при развитието на хиперактивни деца през 1-та и 2-та годинка и дори преди това.

Неспокойният сън, трудното заспиване, лесното будене посред нощ – всички нарушения на съня са вероятни предвестници на хиперактивност, особено ако те присъстват като постоянно проявление и не се влияят от външната среда. Този симптом винаги е съпътстван от тревожност, неспокойно въртене по време на сън или силен плач при най-малките бебета.

Лесната раздразнимост от шум, промени в светлината, колебания в температурата на въздуха, раздразнението от допирът на някои тъкани върху кожата са все усещания, които детето трудно ще изрази преди 3-годишна възраст. Родителят обаче лесно може да забележи неговата свръхчувствителност в контакт с тях, по продължителното мрънкане, негодуване и изнервеност.

Прекалената непоносимост към всички изброени дразнители с право може да събуди съмнения. И все пак, докато не с проявят множество други симптоми, и в словесна фаза от развитието, съмненията и притесненията си остават такива и не са критерий за нищо.

Именно навлизането в словесният етап от развитието е с особено значение за диагностициране на хиперактивно разстройство. Развитието на фината моторика в двигателната активност и речевите функции са много тясно свързани. При начална фаза на хиперактивно поведение, специалистите обикновено наблюдават особености в развитието и при двете.

Специалистите обясняват, че след навършване на годинка и половина детето трябва да съставя цели прости изречения и да ги изговаря ясно. Ако говорът звучи като бебешко бъбрене на отделни, несвързани в изречение думи и има явно затруднение в произнасянето им, или пък детето видимо не разбира (или не чува) произнасяните от вас думи, вероятно се проявява някакъв тип говорно нарушение. Често, те са типичен симптом на хиперкинетично разстройство. Единствено консултация със специалист ще даде отговор на въпросите и ще ви спаси от притесненията.

Особената концепция на холистичната медицина кара някои хора да подхождат с недоверие при мисълта да се лекуват с похватите на тази терапия. Притеснението е обяснимо – обикновено човек прибягва до нея като краен вариант, с надежда за “чудодеен” резултат, когато е физически ощетен от хронично заболяване или са му поставили диагноза с мрачни прогнози.

Какво е холистична медицина

Да бъдеш холистичен лекар е професия, която стои твърде далеч от шарлатанските магически изцеления. Естествено, може би в практиката се срещат и такива случаи, но терапевтите в известните холистични центрове, които лекуват пациентите извън рамките на конвенционалната медицина, са сертифицирани и доказани специалисти.

Холистичният подход лекува чрез дълбокото убеждение, че причината за всяка болест е неорганична. Той внушава, че емоциите и мислите са способни както да оздравяват, както и да причиняват болест. Затова основен принцип е, че физическият симптом е второстепенен.

Истинската причина за заболяването се корени в нагласите и вярванията за живота, емоционалният ни свят и степента на удовлетвореност. Появата на сериозна болка, неразположение и дори болест, холистичната медицина приема като знак за необходима промяна в живота.

Друг основен принцип на тази философия е неинвазивното лечение без намеса на медикаменти, физически терапии и хирургични интервенции. Тя работят чрез система от холистични методи – лечебни практики, които повлияват тялото, ума и емоциите чрез здравословно хранене, хомеопатични продукти и добавки, почитани в древността практики като лечебни масажи и иглотерапия, силата на ароматите, цветовете, музиката, някои трансформирани и подобрени в модерни варианти.

Електроимпулсната терапия, биофийдбек методът, нутриционистиката и рефлексотерапията например са лечебни методи отпреди хилядолетия, осъвременени във варианти, извършвани със специализирана и сертифицирана апаратура. Електромагнитни вълни, изпратени към организма и трансформирани от него – в такава връзка работи СКЕНАР апаратът, а биофийдбек лекува, показвайки пълната гама жизнените показатели, и оставяйки пълната отговорност на пациента да ги промени.

Как се обучава холистичният медик

Холистичният медик задължително трябва да владее добре поне няколко от тези методи, които доказано помагат на пациенти с тежки заболявания да възвърнат голяма част от здравословната си форма и самостоятелността си. В наши дни, повечето обучения в областта на холистичното здраве се извършват в чужбина.

Нутриционистиката например е нова специализация с обект съставките на храната и индивидуалното й приложение към уникалният организъм на всеки пациент. Храненето като начин не само на лечение, но и на здравословен живот е смислена и хуманна наука, чиито тънкости обаче могат да се изучат в САЩ, Канада или Великобритания. По същият начин стои въпросът със СКЕНАР специалността и рефлексодиагностиката, както и още няколко масово използвани методи, които не се изучават в България.

Холистичните терапевти не са консултанти или психолози. Те са лекари, а доста от тези специалисти са и завършили и практикуващи медици, специализирали впоследствие някой от изброените методи, заедно с хомеопатия, кинезитерапия, диетология, акупунктура и още от холистичните практики.

Те се ръководят от няколко основни правила в практиката си. Първото е да помагат, а не да вредят. Другото задължава към търсене причината за болестта и напълно неинвазивно лечение, което съживява и насочва собствените жизнени сили на пациента към блокажът в собственото му тяло.