Световната Здравна Организация (WHO) и Диагностичният Статистически Справочник (DSM 5) класифицират Синдромът на хиперактивност с дефицит на вниманието като клинично отклонение със строго отличаващ се симптомокомплекс. Въпреки че е отличен като разстройство на вниманието в детска и юношеска възраст, според обективни медицински наблюдения и статистики, устойчивите му симптоми продължават да се проявяват и по-късно, в зрелите години на пациентите, които според WHO за момента са 4-6% от детското население в световен мащаб. Защо сложното, продължително и нееднозначно за хиперактивност лечение всъщност е най-правилната стъпка за всеки диагностициран?
Медицинското лице на хиперактивността
Диагностиката на СДВХ е трудна, тъй като еднозначен физически тест, снимка или резонанс не предоставят нужната информация. Изследването на симптоматиката продължава с месеци. Твърдението за проявата на синдрома през целият живот е напълно логично, предвид че установената причина за появата му е медицинска – SPECT скрининг открива понижена активност на невроните и повишена концентрация на допамин в подкоровата област, отговорна за планиране и организация. Моторният кортекс е силно развит, докато челният дял и слепоочието са с намалена плътност и забавен с няколко години растеж, според общоприетите норми. Глюкозният метаболизъм съответно е с 8.1% по-нисък от установените норми.
Наблюденията са факти, които нямат стойност на диагноза, критерий за диагноза или симптом. Симптомите са основно поведенчески, като присъствието им трябва да е с продължителност повече от 6 месеца и те да са наблюдавани в няколко независими една от друга социални среди. А как възрастните проявяват хиперкинетичният си синдром и какъв тип лечение е подходящ за корекция на симптоматиката?
СДВХ при възрастни
Импулсивността, неспособността за водене на продължителен разговор, постоянната необходимост от движение, трудна организация и неспособност за спазване на срокове, раздразнителност, реактивност и склонност към честа промяна на социалната среда, местоработата и партньорските отношения, са черти, намекващи за вероятно присъствие на синдромът.
Всъщност, притежаващите симптоматиката възрастни вероятно са в юношеска или следюношеска група и не за пръв път разпознават тези проявления у себе си. Хиперкинетичният синдром не е склонност, нито риск, нито пък вероятност. Той е неврологичен статут, който е част от тялото или не. Присъствието му може да се потисне временно, но не и да остави съмнение в истинността си. Симптомите на повишена безцелна активност, неспокойствие и тревожност, импулсивност и неудовлетвореност са устойчиви, стабилни и характерни черти за носителят им, независимо от обкръжение, настроение и събития в личният му или професионалният живот. Симптоматиката се коригира и ограничава, с цел максимална социална адаптация, но не може да изчезне напълно.
Симптоми и лечение
Статистиката посочва, че 5% от възрастните страдат от хиперкинетично разстройство с нарушена концентрация. Също така е известно, че медикаментозното лечение отстъпва пред психотерапията, която съдейства на пациентите за постигане на баланс в емоционално отношение, което трябва да повлияе междуличностната комуникация и социалната активност. Тренира се справяне със ситуациите, които пораждат стрес у човек с хиперактивност, правят се опити за овладяване на прекалено активната моториката и организация на действията – първоначално в краткосрочен, а след време и в длъгосрочен план.
Все пак, балансирането на допаминовите и норепинефриновите невротрансмитери е доста трудно, тъй като намалените допаминови нива в някои мозъчни дялове и повишената им конецнтрация в други е неврологична особеност. Затова, предписването на медикаментозна терапия също не е рядко, още повече че лекарствата не предизвикват привикване и странични симптоми. Обикновено, това са препаратите, използвани за лечение на малките пациенти – метилфенидат, антихипертензивни и вазодилатиращи препарати (за стимулиране на оросяването), както и антидепресанти- селективни инхибитори на обратния захват на серотонина (SSRI).
